Интернет е досущ като живота, затова трябва да внимавам къде кликам и за какво мисля

Не стихва почудата ми от онова, което Световната мрежа знае за мислите ми.

Ето – разглеждам обувки с марка Camper, например. Хванали са ми нещо интереса, едни такива – завъртяни. После си влизам в имейла, а отстрани едно банерче ми светка и мига с Camper-и точно от интересните за мен модели! С цени, с доставка – с всичко! Моят номер са, мамка му! Разкошно! И малко плашещо – все едно някой те следи. Ааа, ама това е просто чичко Гугъл – няма да се сърдим, отдавна се познаваме с него (всъщност, сърдя се и ми е неприятно, но това е друга тема, пък и никой не се интересува от моето сърдене).

Понякога не е толкова хубаво, както с обувките – кликвам на две-три кървави новини в яхуу (човещинка, те затова ги поместват) и после не мога да се оттърва от такива новини! Не ми показват нито една позитивна или поне неутрална. Ужасена съм – разбрали са, значи, че съм кукундрела, която се опива от битови драми и семейно насилие! За баланс, бързо кликам дванадесет пъти върху новини за открития на НАСА, френските литературни награди и последната асамблея на ООН.

000

От блога на heartland.org. Автор или друг източник не е посочен.

Мрежата отдавна не е “една за всички”.

Всички живеем в собствени матрици, които сами сме си изградили с нашите непредпазливи кликове тук и там.

Понякога е съзнателно – аз така съм си настроила фейсбука, та мрънкачите и досаждачите все едно не са ми приятели – никога не виждам нищо, споделено от тях (те не го знаят, разбира се). За сметка на това благосклонно съм оставила да ме “спамят” хората, които всяка сутрин ми пожелават “Прекрасен ден!”, черпят ме с вдъхновяващи мисли, с покани за интересни събития и с интелигентни статии.

Често обаче, оплитането в някакъв лично твой пашкул, бил той добър или лош, дълго остава неосъзнато. Това, че е неосъзнато, не пречи на доброто или лошото, което сме допуснали до себе си да се връща като бумеранг и да ни чука по тиквите.

Така е и в живота.

Оставяме мислите си да се разхождат безстопанствено където ги повлече течението, а после се чудим, че в живота ни се натрисат неща, които уж не сме канили в него. Поканили сме ги! Поканили сме ги много, много пъти.

Поканили сме ги, когато сме оставили мислите си безпризорно да шляпат в блато от всевъзможни страхове. И не сме се и опитали да ги изкараме оттам.

Поканили сме ги, когато сме оставили ума си да изброява причини защо няма да стане, вместо начини как да стане.

Канили сме ги на всеки кръгъл час, когато сме си пускали новините, вместо да си пуснем нещо, за което знаем, че ни вдъхновява и мотивира – било то музика, силна реч или предаване за сурикатите.

И после – о, чудо – нещата не вървят добре! Ами как ще вървят, като вселената очевидно си има един голям чичко Гугъл, който е нещо средно между шпионин с дълъг, вечно душещ нос и безмилостен счетоводител, педантично държащ на отчет всички наши мисли, действия и състояния. Той не ни мисли злото, просто е малко глупавичък и смята, че ние действително искаме тези неща – иначе защо по цял ден ще се занимаваме с тях?

Защо наистина?

Ето защо: навик, възпитание, “всички така правят”, “не съм се замислял/а”. Ще прощавате, но тези отговори не са достатъчно основание да си съсипваме живота.

Когато гугъл ви праща на имейла информация как да удължите пениса си, ми дайте си сметка, че твърде дълго сте прекарали онлайн, потънали в тъжни размисли с линийка в ръката. Защо гугъл трябва да знае, че се притеснявате за пениса си, гърдите си и не-плоския си корем? Не може ли да знае, че се интересувате от предприемачески възможности, най-новите театрални постановки, 5-километрово тичане и Камино де Сантяго? Пениси не могат да се удължават, разберете го, а и да можеха, това много, много слабо щеше да помогне… Не търсете там.

В живота е същото – това, което изпращате, после се връща при вас – многократно. Затова вместо да разпращате на вси страни притесненията си, оплакванията си, недоволствата си, опитайте, ама наистина опитайте, да излъчвате благодарност, ентусиазъм и вяра.

Вселенският чичко Гугъл бди, така че следете от вас да не излиза нищо, което не бихте приели обратно с радост, умножено по 100.

 

Монолози на егото

Допускам, че в главите на животните обикновено се чува следното: “Слънцето грее. Ммм, приятно. Задуха вятър. Студено, мушкам се в дупката си. Какъв странен голям сив камък? А-а-а, не е камъъъък! Вълк е! БЯГАЙ!… А, загуби ме. Слънцето грее. Колко приятно.”

Мисля, че в главите им не се явяват мисловни вериги като тази например: “Този вълк, докато ме гонеше сутринта, сигурно си мислеше, че съм толкова смотан да не го видя отдалече, че заслужавам, напълно заслужавам, да ме изплюска. Ма наистина го заслужавам! И аз го съзнавам. Но все пак, той, вълкът, не беше прав. Не е етично да преследваш по-слабите. Другия път, ако имам кураж, ще му го извикам… отдалече. Та да му стане съвестно. Ако въобще има съвест, де – в което се съмнявам!”

Тъй като не съм животно (притежавам карта за Столична библиотека, каквито не се издават на животни и птици), случва ми да преживявам (или по-скоро преживям) разни истории в главата си по стотици пъти. И това някак си не са прекрасните случки и намерения, с които като цяло е пълен животът ми, а все се увъртат около следната триада: 1) какво лошо може да се случи, 2) колко са несправедливи хората към мене, 3) ама аз май-май си го заслужавам…

Примерно, пререкание с роднина, от което и двамата сме останали обидени и чувстващи се неразбрани и неоценени. Или професионална ситуация, в която съм се проявила, да кажем, доста смотано по своите стандарти и много ме е яд. Че и срам. Или дори нищо толкова значимо, а просто разменени на опашката в аптеката реплики с непознат хуманоид относно състава на инжекционния разтвор на витамин Це.

Тези случки моят ум ги взема и ги обръща в хиляда пози, абе, направо ги разчеква, разкоства и каквото там искате. Първо умът ми ми обяснява (а аз слушам, без да прекъсвам) как оня не е бил никак прав и как това е видно дори от марката на пуловера му, от номера на обувките му, от абитуриентските снимки на майка му… После се сещам какво е можело да кажа, от което онзи е щял да онемее, аз да спечеля безапелационно спора и той да се хвърли върху обувките ми със сълзи на разкаяние, усещане за собствената си низост (и моето тихо благородно величие). Плюс изобилни извинения. След това прекарвам известно време в блянове как, макар този сценарий с извиненията за съжаление да се е разминал, моят “опонент” все пак впоследствие тихичко си е дал сметка колко е бил не-прав и понякога страда от безсъние по тази причина, става от леглото, тихо пуши на балкона си и си мисли колко е бил не-прав и колко права съм била аз. Накрая, разбира се, се съмнявам дали изобщо съм била права и дали изобщо има прави хора в света. Но не се успокоявам, докато не заключа, поне временно, че да, има, и аз съм един от тях. Може би единственият. Е, след Буда. И след Христос. И след Ганди. И след професор Вучков. И така нататък.

Вчера седнах и сериозно се замислих откъде идва тази напаст с натрапчивото мислене на гадости, което, за да е още по-гадно, някак си привлича все повече гадости в живота ти. (Които трябва добрееее да обмислиш. И кръгът се затваря…) След като медитирах, отворих напосоки книгата, която четях и ето какво ми се облещи оттам:

“Да не забравяме нуждата на егото постоянно да се намира в конфликт с някого или нещо, за да поддържа усещането си за отделеност между “аз” и “другите”, без което то не може да оцелее.”
                                                                                                       – Екхарт Толле, из “Гласът на покоя”

Тоест, тия безкрайни вътрешни спорове са прийом на егото да нажежава несъществени или дори несъществуващи конфликти, за да ги превърне в огромни планини, които разделят и противопоставят хората. И това, че хората влизат във външен или вътрешен конфликт, не е най-лошото. Най-лошото е, че хората, манипулирани по този начин от егото, са ужасно, покъртително нещастни. И ужасно заблудени. Ние сме в заблудата да си мислим, че ни е необходимо да се защитаваме, да се доказваме, да се отстояваме, докато това всъщност е необходимо само на егото. Това е очевидно от факта, че това “отстояване” се случва във вътрешния ни свят и де факто не е никакво отстояване или самоутвърждаване (които са си важни, но са съвсем друга тема), а просто гъбясал, безцелен вътрешен монолог.

Така вместо да живеем своя живот по хубавия, изпълващ начин, по който той е предвиден да се живее, ние предоставяме тялото си, мислите си и душата си на егото – за да ни живее то нас, по своя си начин, за своите си цели. А тези цели, ще се съгласите, са малко мръснички (и то не в хубавия смисъл).

Добрата новина за всички, които страдаме от натрапливите монолози на егото е, че имаме абсолютен вътрешен избор и никой не може да ни насили да ги водим. Властта над тези монолози е наша, пълна и абсолютна. За разлика от реална конфликтна ситуация, която невинаги позволява да се оттеглиш свободно, винаги можем да изберем моментално да прекратим и да се сбогуваме с тези вътрешни монолози. И е хубаво наистина да е моментално, защото е по-лесно да се спрем в началото, преди инерцията да ни е засилила и напълно да сме се самозабравили.

Всеки път, когато уловя такъв монолог в съзнанието си, си напомням, че всъщност няма “аз” и “друг”, вкопчени в конфликт на живот и смърт, който трябва да бъде спечелен дори с цената на живота / покоя / душата. Напомням си, че това, което се вихри в ума ми, е просто егото, което се гърчи и извива в отчаяно усилие да канализира психична енергия за собствените си цели. Няма други хора. Няма реален конфликт. Няма обида, няма несправедливост, няма вина. Просто едно малко, самоотвержено демонче с огромно его, въоръжено с много дим и огледала.

Аз успешно отклонявам тези монолози с две прости техники. Сигурно има и други и ще се радвам да споделите Вашите в коментарите – за общото благо :). Когато последователно и сериозно не допускаш такива монолози, те престават „да се пробват“ – и ти се освобождава маса психична енергия и време за далеч по-продуктивни и положителни неща.

I.

Първата е техниката на Наблюдателя. Да се погледна отстрани и да видя как егото работи върху мен, обработва ме, боричка ме. Ако го направите, ще забележите, че в тази борба няма виновен. Вие не сте виновен, другият не е виновен. Всъщност, друг даже няма. Човек винаги среща… себи си. И в реалния живот, и в мислите си. Това използва и вашето его – да ви сблъска с вас самия в борба, при която няма как да спечелите. Егото знае, че така най-много ще се раздразните. Все пак, ние най-силно се дразним от онези, които носят собствените ни недъзи. Така че, отстъпете от тази борба, в която егото ви кара да се борите със себе си, да се поваляте и да се удряте. Вгледайте се в ситуацията и му кажете:

“Виждам те.”

То изчезва на секундата. А с него и конфликтът. В крайна сметка, упражня ли контрол над мисълта си, конфликтът и подобни на него конфликти магически изчезват и от реалния свят. Хората, които преди си срещал на всяка крачка – глупаци, скандалджии, досадници, мрънкачи, използвачи – просто престават да се явяват. Или престават да глупеят, да се гневят, да мрънкат. Често стават просто прекрасни. Истинско олицетворение на мъдростта, че

     когато промениш начина, по който гледаш нещата,
     нещата, които гледаш,
     се променят.

Но най-важното е, че с изчезването на демончето на егото у мен се създава едно съвсем различно психично измерение – на покой, лекота, усещане, че светът “е наред”, че вече не съм част от проблема, а част от решението.

II.

Втората техника е да се свържете с настоящия момент. Огледайте се около себе си. Какво наистина виждате – тук и сега? Едва ли е онзи глупав сценарий, който се опитва да превземе мислите ви. Вслушайте се в тялото си, без да оценявате. Свържете се с лекотата, която то изпитва, с болката, която то изпитва, със студа или топлината, които то изпитва, с въздуха, с който пълни дробовете му, с тежестта му, която тежи върху лицето на Земята. Направихте ли го? Забравихте ли зловредния бъг, който се опитваше да завърти старата грамофонна плоча в главата Ви? Аз го забравих…

И, разбира се, щом секнеш монолога, веднага отминавай към позитивни и конструктивни мисли, а още по-добре – действия! В противен случай – чакай егото много скоро пак „да се пробва“…

За саможертвата и ползата от яденето на торта

От известно време ме занимава въпроса за саможертвата. Примерно, трябва ли един родител да се жертва да изяжда всички торти и шоколади, попаднали в полезрението му, за да може наследникът му, лишен от порочно-сладки изкушения, без задъжки да си хрупа така полезните морковчета и орехови ядки.

Но тъй като днес не ми се пише за хранене, ето ви един различен прочит на саможертвения въпрос. Като цяло, думата “саможертва” звучи грандиозно, страшничко и изпълнено с достойнство (за почитателите на А.А. Милн – като “Пух, ще можеш ли?”). Като нещо от роман за партизани и ятаци (тази алюзия може да не е разбираема за най-най-младите читатели, ще прощавате). Обаче, най-масовите и значими саможертви се случват именно в този момент. Около нас, тихомълком, непризнато, несъзнато. Те се случват на нашите родители, на продавачът в магазина, който ни подава хляба, на колежката, с която делим едно бюро, и… на нас самите. По-глобално погледнато, и на нашия народ в съвкупността му. И на други народи също.

“Ъ-ъ-ъ…За какво точно става въпрос??” (Тук уважаемият читател се чуди дали да кликне на хикса горе вдясно или да се самопожертва да чете нататък с надежда да види някакъв проникновен смисъл. Какъвто, разбира се, ще намери! Чети смело!) 

quote-George-Bernard-Shaw-self-sacrifice-enables-us-to-sacrifice-other-people-103644

За ежедневната, “баналната” саможертва

Всеки има по една позната, за целите на настоящото изложение да я наречем Таня, която е най- (ама най-най-) усърдната служителка, съвестна до неприличие, никога не си тръгва преди шефа (макар често сама да няма представа защо), поема всякакви задачи, поема еднолично и всеотдайно грижите за възрастните родители, отдава се изцяло и на децата си, мъж често липсва в картинката, защото е отдала всичко насам-натам и за евентуален мъж не е останало…

Обаче… въпреки потресаващо благородната жертва на личния живот, на личните желания, детето е хулиган, повтарач, оставач, пиянде. Благодарността на възрастните родители за пълното обгрижване се изразява, както винаги, в смразяващи критики и унизителни внушения. Благодарността на шефа е… ами, благодарността на шефа. Заплата за оцеляване, бонус за ободряване, плюс бащинско потупване по рамото за всичко останало.

Всеки има и по един познат, за целите на настоящото изложение да го наречем Дамян, който е всеотдаен съпруг и баща, хем работи по много за издръжката на семейството, хем се грижи активно за децата и жената – и това при положение, че не е фамозно богат по рождение и изнася всичко на собствените си рамене. Обгрижва и търпи какви ли не роднини, които, неизвестно защо, са убедени, че нещо им е “длъжен”. И той търпи – в името на любимата, в името на семейството, в името на цивилизованите отношения.

Обаче…за неговите, персоналните, съкровените мечти така и не остава нито време, нито сили. Неговата личност се влива и изгубва в тези около него – скъпи на сърцето му хора, но имащи нужда не толкова от неговата жертва, колкото от неговия пример – да видят една независима личност, която отстоява и осъществява мечтите си, която уважава и обича себе си – за да могат и те да се научат да живеят истински, да отстояват и осъществяват себе си, а не на свой ред да се превърнат просто в хранителна тор за други хора, които или няма да заслужават жертвата им или няма да имат нужда от нея…

Та, ето ви я “баналната” саможертва в името на другите – много обичана през тоталитарния период, много преекспонирана във всякакви контексти навсякъде по света – защото на много хора и държавни системи е “удобна”. Удобно е околните да вярват, че са ти длъжни. Удобно е да ги убедиш, че трябва да слагат твоите нужди пред собствените си.

Вмятам: Да, ама не! Всъщност нито е удобно, нито е някому изгодно. Както се вижда от горнита два съвсем произволни примера, тази саможертва в края на краищата не носи нищо положително дори на онези, които привидно „се възползват“. Дори в най-чисто практически, да не говорим в кармичен смисъл. Ситуацията е lose-lose.

Драмата на тази саможертва е скрита, но осезаема, болезнена – една преждевременна душевна смърт, може би по-страшна и вредоносна от физическата смърт. Да закриеш с тялото си любим човек (или дори непознат) от куршум е, да речем, е драматично, трагично, благородно, донякъде, но не е толкова масово и съответно значимо за човечеството, колкто да умираш вътрешно, всеки ден по малко, незабележимо и тихомълком, уж в полза на тези, за които се жертваш. А тези жертви са милиони. Може би милиарди. Няма статистика. На никой не му пука. Но са около нас, навсякъде, можете сами да си направите статистика като огледате обкръжението си. И тази статистика ще е ужасна. Това е едно от нещата, които правят тази тема толкова важна.

Защо се самопожертваме така често и с такава готовност?

Не се ли сещате? За да избягаме от поемането на отговорност.

Отговорност за щастието си, отговорност за мечтите си, отговорност за живота, който не е даден, за да бъде изживян напразно. Когато ние се жертваме, получаваме едно очарователно утешение – „ама щяхте да ме видите вие, ако не се бях жертвал/а за децата, за мама, за Пенка…“ Еми, ако, като мене, сте някъде около средното умствено равнище, в един момент непременно ще ви лъсне, че това изречение е пълен bullshit. И че винаги вътрешно сте го знаели и че много ценно време сте си утрепали. Не бягайте от тази яснота прекалено дълго, защото в един момент ще умрете – след мъчителни десетилетия на кофти живот и болезнени, прошити с бели конци самозаблуди. Нека да не стигаме дотам.

Децата и саможертвата

А замисляли ли сте се някога каква точно полза носи за децата родителската саможертва (много чест, направо обожаван вид саможертва)? Когато родителят жертва личните си желания, значими мечти, здравето си, чувствата си? „Ползата“ е, че детето на свой ред се научава прекрасно как да бъде жертва – драговолна или протестираща, но все така жертва.

Защо, за Бога, бихте искали да научите детето си на това??

Но пък, както желаете.

Ако искате детето ви да е пионка на безскрупулни хора – партньори, шефове – бъдете вие пионка…на детето си, на партньори, на шефове.

Ако искате детето ви да е болнаво, небрежно към здравето си, жертвайте своето здраве заради детето си! Недоспивайте, не търсете помощ, дояждайте остатъците, яжте нискокачествените храни, ядосвайте се заради грешките и проблемите на детето си до полудяване, карайте се заради детето.

Ако искате детето ви да е с ниско самочувствие и самоуважение, бъдете и вие с такова, моля! Непременно му покажете, че мама / татко нямат личен живот и интереси, които да имат каквото и да било значение! Внимавайте да не си създадете някакви стремежи, хеле пък да ги следвате с постоянство!

И обратно:

Ако искате детето ви да е щастливо, не загърбвайте своето щастие под благовидни предлози.

Ако искате детето ви да осъществи своите мечти (а колко е сладко това!), не прибирайте вашите в най-долното чекмедже на най-скрития шкаф в най-забравената и тройно заключена таванска стая… Напротив, изживейте ги, бурно, невъздържано, пълнокръвно, с риск, със страст. Детето ви има нужда да види това!

Ако искате детето ви да обича и да е обичано, а вашият брак е непоправимо нещастен, разведете се, за Бога!

Ако искате детето ви да има хубав живот (в най-хубавия и небанален смисъл на думата – осъществен живот, радостен, пълнокръвен, с усещане за мощ, без съжаления), никога не загърбвайте вашия собствен живот с фразата: „Остави ме ти мене, аз съм бита карта. Гледай себе си!“

С две думи, не приемайте в своя живот нищо по-различно от най-доброто – включително и от страна на детето си. Давайте най-доброто, но и очаквайте и изисквайте най-доброто за себе си. Подарете му ТОВА.

Как да събудите спящия у вас творец / предприемач / мисионер… (ненужното да се зачеркне)

Напоследък много се говори и пише за „офис у дома“, „работене от къщи“, „location independent workplace“, елиминиране на продължителното и изтощително пътуване до работа, както и на разходите за наемане, оборудване и поддържане на специално работно пространство. Всичко това е много хубаво и аз подкрепям идеята с две ръце. Ето:

smily

Но и не забравям, че колкото и някой да ненавижда конкретния си офис, мястото има значение. Има места и ситуации, които ми помагат да се фокусирам и където се отключва потенциалът ми за творческа работа. Има други, в които ми е невъзможно. Доста невъзможно ми е например да се концентрирам за работа в домашна среда. Евала на тези, които го правят, аз трябва да отида НЯКЪДЕ.

Затова съм си заплюла (в средносрочен план) едно аскетично местенце за работа, спомагащо за концентрацията – само камъни и една студена водица. Ето го:

Източник: Corbis

Междувременно, обаче…

Как да накараш скъпото кафе да се изплати… многократно

Докато работя по преместването си по-близо до океанския бряг, се задоволявам с още по-семпъл, достъпен за всеки вариант за творческо място: кафене. Ще рече, уютно, сравнително тихо място, в което има възможност за известно усамотение, т.е. няма някакви нагли персонажи, които да ти надничат в монитора, да ти четат записките по бъдещето на света или да се кискат на мръсните (но определено креативни) рисунчици, които си драскаш, докато се съсредоточаваш и вдъхновяваш. Симпатичен персонал и посетители, добро кафе, дори разни неща за спешно захранване на изгладнели писатели и други индивиди с аналогично излинели мозъци…

Ако не сте намерили още “вашето място”, искрено препоръчвам да пробвате – по-сполучливо е, отколкото звучи. Разбира се, не задължавам скъпия читател непременно да се съсредоточава и вдъхновява. Но ми се иска да се опитате да го направите. Защо ли?

Защото вие имате в себе си удивителни дарове за света и за хората. И те искат да видят бял свят.

Да – дори да не мислите така в момента. Или да мислите, но дълбоко в себе си все пак да се съмнявате. Уверявам ви – ако си направите труда да дадете тези дарове на хората, те ще бъдат оценени. Вие имате съвършено предназначение в този живот и ако не усещате, че го изпълнявате (дори в момента да нямате понятие какво е), е ваш дълг към себе си и към другите хора да го търсите и да го осъществите. А може би само при мисълта да направите нещо ново и различно усещате едно неприятно стягане в гърдите? Чудесно! Това е вашата уникална песен, която няма търпение и много иска да бъде изпята. Тя няма да престане да ви притиска, направо да ви задушава, докато не я запеете.

Хубаво, да запея, но как??“

Ако се задушавате там където сте, сменете въздуха

Често сме толкова вкоренени в навиците, ежедневието, обкръжението и най-вече в несекващия вътрешен диалог, че така и не откриваме момента и мястото да се свържем с вътрешните си дарове и да ги извадим на бял свят. Ако друго не помага, просто “сменете въздуха”, т.е. мястото (и медитирайте, разбира се). В тази връзка, в интервю за  Big Think писателката Елизаберт Гилбърт („Яж, моли се и обичай“) казва: “Мисля, че заобикалящата ни среда влияе много силно на нагласата ни и на това, което пишем. Много често аз съзнателно и целенасочено се „имплантирам“ в дадена среда. Факт е, че книгата „Яж, моли се и обичай“ е за онова, което три страни – Италия, Индия и Индонезия, извадиха от мен. Трите й части се различават толкова именно, защото са създадени на тези три различни места.”

Но не е задължително веднага да хуквате за Индия, за да могат идеите ви да изкристализират. Място за концентрация и творчество сигурно има и съвсем близо до вас, ако потърсите тези четири елемента:

1) Няма разсейващи фактори – преди всичко връзка с интернет.  На нефокусирания ум интернет дава илюзия за някакъв суперинтензивен живот, но в крайна сметка мрежата изконсумирва ценното ти внимание без остатък, удавя те в рекламите си и те оставя изпразнен и неосъществен. Пробвайте: кафенета (проверете за връзка!), дома на родителите ви (когато тях ги няма), обществена библиотека, парк, вила, хижа, палатка, в колата (по възможност да е паркирана).

2) Има други хора с подобна на вашата (или на желаната от вас) “вътрешна вибрация” – те пишат, четат, рисуват, провеждат творчески или бизнес срещи, консултират, размишляват, медитират. Или дори не правят абсолютно нищо, т.е., блеят. (Блеенето е висша форма на естествена медитация, недостъпна за всекиго и не всеки умее да блее наистина качествено!) Така или иначе, създаването на общностно енергийно поле ви помага да останете “на фокус” – също както хората, които ви заобикалят. Докато пиша това, на съседната маса две млади девойки разпалено обсъждат темата за работенето на работа, която обичаш, за вдъхновението, за мотивацията в работата, за творчеството. Иска ми се да им кресна (ама няма, защото съм достолепна мацка, която си дава вид, че не подслушва чуждите разговори): “ТОЧНО така! И утре да не вземете да забравите всичко за творчеството и вдъхновението, да се напъхате в офисна пола-молив, и с подходящо сакенце и токченца да затропкате в ролята на амбицирани служителки към сградата на, примерно, някоя солидна банка! (Нищо лично срещу вдъхновените корпоративни кадри, но конкретно тези момичета можеха да влязат в такава роля само, ако тотално се продадат.)”

Искаше ми се да им го кресна като най-добронамерен и приятелски съвет. Защото е много гадно да се мъчиш да забравиш какъв си можел да бъдеш. Просто защото това не се забравя и винаги ще боли, ако живееш не-своя живот.

3) Атмосферата съответства на вътрешното ви състояние и нуждите на творческата ви задача

Съответствието можете да определите само вие – чрез опитване. Идеален може да е специално подготвеният от вас кабинет в собствения ви дом, уютно кафене без претенции или шикозен бар в нюйоркски стил с неизмазани тухлени стени. А какво ще кажете за хотелска стая – в долнопробен мотел (ако пишете някой трилър) или в президентския апартамент на Шератон (не съм била, но си го представям един такъв достолепен-великолепен) – ако настройвате ума си да развърти бизнес като на Уорън Бъфет? Пробвайте, и ще разберете къде ви се получава. Само, от сърце ви моля, недейте да стоите разфокусирано у дома си пред телевизора и ден след ден да се надявате, че концентрацията сама ще ви намери. Няма такъв филм. Няма и да има.

4) Има значение не само мястото, а и времето

Личните ми наблюдения показват, че най-доброто време е когато имате фиксиран период за работа по творческата си задача. Разпределили сте другите си задължения и сте направили така, че да не очаквате някой да се обади или “да мине”. Въобще, изберете момента така, че изборът ви ясно, високо и безапелационно да казва: “Това е моето време за творчество. То не е предназначено за нищо друго, за никой друг. Това е време, специално и непоколебимо определено за моята важна творческа задача.“

Вдъхновяващо: медитацията и звездите

„Медитирам два пъти дневно по половин час. Докато медитирам, оставям всичко настрана. Тогава не съм Хю Джакмън. Не съм баща. Не съм съпруг. Потапям се в мощния източник, от който идва всичко. Просто се гмурвам в него.“ ~Хю Джакман, актьор. Медитира повече от 15 години. Мисли, че умът му е твърде активен и медитацията много му е помогнала да овладее свързаните с това проблеми, между които тревожността и честите натрапчиви мисли.

“Мисля, че (с медитацията) способността да улавяш идеи нараства, както и удоволствието от правенето на каквото и да било.” ~Дейвид Линч, режисьор, основател на фондацията “Дейвид Линч”, която набира средства за преподаване на трансцедентална медитация в американските училища

“Медитацията ми е помагала да намеря покой в лудите моменти. Мисля, че за младите хора тя би могла да бъде пристан на спокойствието в един свят, който не е особено спокоен. Махариши ни направи голям подарък. За мен този дар дойде в момент, когато имахме нужда от повече стабилност в края на Шейсетте, тези луди години. Медитацията е подарък за цял живот, който винаги можеш да използваш.” ~Пол Макартни, бръмбар. Заедно с Джон Ленън, Джордж Харисън и Ринго Стар изучават трансцедентална медитация при Махариши Махеш.

Richard Gere trifft den Dalai Lama

Richard Gere and the Dalai Lama

julia-roberts-meditat

Julia Roberts

Pg-17-meditation-getty

The Beatles and Maharishi Mahesh

KReeves

Keanu Reeves

 

“Независимо дали се стремим към повече съсредоточеност, любов и доброта или мъдрост, единственото, което ни придвижва по духовния път е всекидневната практика. Считаме за естествено музикантите и атлетите-олимпийци да практикуват ежедневно, за да постигнат майсторство. Защо не прилагаме същата дисциплина при култивирането на най-важните качества на нашето съзнание?” ~Ричард Гиър, актьор, заедно с Киану Рийвс участва във филма „Да откриеш будизма“

“Правете медитативна йога по 10 минути всяка сутрин. Когато имате проблем –на пътя, с партньора или с работата – медитирането помага нещата да се развият по най-добрия начин”. ~Кристен Бел, актриса и певица. Медитацията е номер едно в списъка й със съвети за здраве и благоденствие.

“Медитацията подпомага креативността на ниво, което дори не мога да опиша. Мога да опиша мислите си, но чрез медитацията се докосвам до нещо толкова дълбоко, че когато “бера плодовете му”, дори не съзнавам откъде са дошли. Толкова е всеобхватно.” ~Ева Мендес, актриса. Кълне се в трансцеденталната медитация, която й помага да успокои ума си и да освободи творческата си сила.

 
“Аз медитирам и се моля много. Вярата и уважението ми към божествената сила в моя живот ми дадоха стабилност и ми позволиха да премина през бурите. Все още се уча, но знам, че докато съм близо до Бог всичко ще бъде наред.” ~Хали Бери, актриса

“В един момент се научих да правя трансцедентална медитация. Това беше преди повече от 30 години. Тя ме върна към състоянието на дете, което расте в провинцията и рядко вижда хора. Пребивавах в това състояние на единство със Сътворението и се чувствах сякаш не съществувам по друг начин, освен като неразделна част от всичко съществуващо.” ~Алис Уокър, писателка и активист, автор на “Пурпурен цвят”, носител на Пулицър

“Колкото е по-интензивна природата на един човек, толкова по-охотно той ще открие медитацията и по-успешно ще я практикува.” ~Джеймс Алън, писател и философ

 

„Бих желала да превърна (медитацията) в своя постоянна и ежедневна практика, защото когато медитирам съм с 1000 процента по-добра.“
~Опра Уинфри

Между известните личности, които се занимават или са се занимавали с медитация, са още Клинт Истууд, Лив Тайлър, Арнолд Шварценегер, Мартин Скорсезе, Деми Мур, Рупърт Мърдок, Наоми Уотс, Тина Търнър, Киану Рийвс, Жизел Бюндхен, Бионсе, Моби, Миранда Кер, Стив Вай, Хърби Хенкок, Орландо Блум, Джулия Робъртс, Уил Смит, Тайгър Уудс, Бил Клинтън, Джон Маклафлин, Мадона и много други.

Може да ви е интересно да прочетете и Как започнах да медитирам и какво ми донесе медитацията.

Вашите мисли за медитацията биха били не по-малко интересни и ценни за мен и за читателите на блога ми – долу има едно маааалко бутонче, което се казва „Вашият коментар“ :).

Разпиленият ни ум и съсредоточаването в седем стъпки

Или за (не)способността да фокусираш вниманието си за определен период от време

Забелязала съм, че сравнително трудно се съсредоточавам, лесно и “услужливо” се разсейвам, често докато работя или чета мисля и за куп други неща, от което настоящата ми задача видимо (и закономерно) страда. Споделих с няколко мои познати – не съм сама.  А най-гадното на разпиления ум е, че той най-много се разпилява, когато на главата ти не виси шеф, който ти тика листче с краен срок в ръцете. Схващате ли? Разпиленият ум най-много те саботира когато най не трябва – когато трябва да изразиш собствената си творческа същност, когато трябва да измислиш нещо съвсем ново, оригинално, нещо “от себе си”. Нещо, което ще промени света, а и твоя собствен живот много повече, отколкото когато работиш под давление на друг. Е, да – другият те мотивира да се съсредоточиш, но и прибира огромната част от резултатите на твоята вложена енергия. Може остатъкът да не ти стига, за да живееш както искаш. Съответно, може да не искаш повече да я прибира.Но затова трябва да се научиш сам да се съсредоточаваш и мотивираш …

(край на интерлюдията относно “насилственото” съсредоточаване и волевото съсредоточаване)

Във всеки случай, днес повече от всякога вниманието ни е обект на безкрайни посегателства. Примерно:

Физически посегателства – телефонния звън и сигнала за смс, уведомленията за пристигнало съобщение… Дори и аз, виден интроверт, не мога да не получавам смс-и – ако не са от познати, то ще са от НОИ (??), банката, магазини, които ме уведомяват за намаления…

Психически посегателства тип “кофти психически навици” – срастналия се с нас механизъм да се питаме дали имаме нов имейл, дали имаме нови коментари във ФБ, дали има нова статия в любимото ни онлайн списание, какво ли дават по телевизията, какво ли прави Х, дали съседът пак пуши на балкона си, какво ли има в хладилника…

И други…

И все пак трябва да признаеш, че виртуалният свят и мигновената комуникация ни спасиха от скуката – как може да се скучае, когато непрекъснато “нещо се случва”? И когато във всеки един момент може да узнаеш “нещо ново”? Ами, вълнуващо си е!”

Признавам. Спасихме се от скуката. Мислех, че да се спася от скуката е добро нещо. Докато не установих, че не е.

Трескавите дейности, които изяждат времето ни днес, са на принципа “много правене – малко удовлетворение”. Или “много консумиране – малко (или никакво) създаване”. А човекът има нужда да създава. И изобщо, да дава. Иначе му е криво. Независимо дали съзнава или не, когато само консумира, му е криво. Дълбоко, вътрешно криво.

Какво се случва, когато само консумираме?

Куп неща. Първо, ние сме пасивни. Предаваме на някой друг силата и властта да насочва живота и мисълта ни. Обикновено, на някой, който се опитва да ни продаде нещо или да ни накара да се държим по даден начин, който ще го облагодетелства. Второ, ние доброволно се определяме като второкачествени. Всички, които четете тази страница, сте творци. Имате уникални таланти. Може да не са таланти от стандартната триада на талантите “музикант-художник-лекар”, но са също толкова важни. Понякога и доста по-важни. Когато откажете да забележите и използвате тези свои таланти, вие правите света по-беден и отказвате на самите вас правото, което е изконно ваше – да сте част от процеса на Съ-творението.

Неслучайно човекът-консуматор е тревожен и неудовлетворен. В себе си ние много добре съзнаваме, че консумирането далеч не е нашето призвание в живота. Съзнаваме, че животът ни изтича някак напразно. И ни е чоглаво и виновно. Пред самите нас.

А какво се случва, когато създаваме?

Независимо дали създаваме бизнес империя, плетено чорапче, зеленчукова градина или дете, ние сътворяваме. Ние сме творци. Подобни на Бога. И усещането е прекрасно. Разбира се, усещането е най-прекрасно, когато влагаме цялото си внимание в заниманието, колкото и незначително да изглежда то (визирам чорапчето). Защото, ако говорим в теологически термини, Бог не се е мързеливил, когато е правил кутрето ни, да речем. Кутрето на човека е също толкова “барнато”, колкото останалите пръсти на ръката. Нищо, че е по-малко, то пак си има всичко – гъвкави фаланги, кръвоносна система, чувствителни нерви и мускули, кожа с косъмчета, безупречно растящ гладък нокът. То е направено със същата любов и внимание като сърцето, да речем. Макар никой да не възпява кутрето, а на сърцето да са посветени безброй балади, Бог е направил кутрето с абсолютно същото внимание и любов. Така че, няма маловажни неща. Има обаче неспособност да се отдадеш на нещата.

В наши дни остро страдаме именно от тази неспособност – да се отдадем на нещата. Да съсредоточим вниманието си върху настоящото си занимание и да останем съсредоточени и внимателни, докато не го завършим. Просто има твърде много разсейващи фактори.

Съсредоточаването

Неотдавна се запознах с метода Монтесори за възпитание на деца. Едно от ключовите му правила е: “Никога не се прекъсва дете, което се е съсредоточило!”

Еййй, как само им завидях на тези деца! Как им завидях, че ще израстнат със способността да се съсредоточават! Тайничко реших, че моето дете ще се обучава по този метод. И че няма да го прекъсвам, когато се е съсредоточило. Дори за да обядва. Или да си изпие сиропа за кашлица. След известно размишление реших, че и аз трябва да се върна в детската градина. И да се науча да се съсредоточавам, ама истински да се съсредоточавам. Така да се съсредоточавам, че да не виждам какво става около мен, да не усещам летежа на времето, да не усещам глад и жажда…

Нервността

Опитвам се да остана съсредоточена по-дълго време. Не съм свикнала. На моменти толкова се изнервям, че почвам да се задушавам. Нещо отвътре ме кара

да си проверя имейла

да отида до кухнята и да си взема…абе, каквото и да е!

да си направя още едно кафе

да пусна рутера и да се гмууууурна в Мрежата

да пусна телевизора (макар че знам, че телевизията толкова западна, че почти веднага ще трябва да го загася с вътрешни писъци)

да грабна роман на Дан Браун или, хайде, нека да е Халед Хосейни, ако щете… и да го консумирам, докато го изконсумирам до шушка!

Накратко, идва ми да се заема с каквото и да било друго, само и само да не съм повече съсредоточена. Защото не съм свикнала. Или по-скоро съм отвикнала. Отвикнала съм да живея в настоящето, да го вкусвам, да го изпитвам в неговата пълнота, без да гледам часовници, без да мисля за вчера и утре. И в това е голямата трагедия.

Обратно в училището по съсредоточаване

Не помня какво внимание се е обръщало на съсредоточаването, когато умът ми се е формирал и развивал. Но колкото и да е било много, определено не е било достатъчно. Затова днес трябва да се уча отначало. Смятам, че е напълно постижимо, особено, когато си определил точно проблема и си решил твърдо и непоколебимо да го сбориш. Ето седем стъпки, които ми помагат да ставам и оставам съсредоточена:

  1. Да медитирам, преди да започна (деня си, начинанието си, статията си, проекта си)
  2. Да разтребя набързо около себе си – хаосът в обкръжението не ми помага да имам подреден ум (но може при вас да е различно – знам за хора, които смятат хаоса за най-добрия ред…)
  3. Да затворя всички други прозорци на екрана и да изключа интернета, когато ще пиша/правя нещо
  4. Да изгоня всички от къщи/офиса и да си изключа телефона. Да медитирам, и тогава да започна
  5. Ако роднините, съквартирантите или колегите не се оставят да бъдат изгонени (запънали са се на входната врата, завързали са се за тръбите на парното с дебели въжета, залепили са се за паркета с лепило “Капчица” или просто се сърдят и гледат лошо и/или тъжно), тогава аз излизам и отивам на максимално спокойно място с минимум разсейващи фактори. Идеалното би било хубава библиотека, но и хубаво кафе от типа “freelance office” става. За дадени типове творчество дори може да е по-добро. Още по-идеалното е, ако няма интернет там.
  6. Да стъпквам в зародиш всяка разсеяна мисъл (колкото повече ги стъпквам, толкова по-малко се явяват) и да се връщам към заниманието си – докато го завърша
  7. Когато разсеяните мисли станат много, да си припомням защо е толкова важно да направя това, което правя. И да се върна към него.

В добавка, ето една чудесна (и при това безплатна) книга за съсредоточаването: Focus by Leo Babauta (на английски език).
А вие как се съсредоточавате? Имате ли изобщо сблъсъци с “разпиления ум” (освен с моя, разбира се)?

Извън Мрежата или как мармотите оцеляват без интернет

ctrl

Такааа, една седмица без интернет (и след това една седмица боледуване – поболях се по тоя интернет, ей! ;)). Въпреки, че имах някои прегрешения, целта е постигната – видях как:

–  бих живяла без НИКАКЪВ интернет в продължение на дни;

– какви ужасии могат да ти се случат, ако нямаш непрекъснат достъп до Световната мрежа; и

– има ли смисъл да се правят такива дивотии като сам да си спираш нета.

Преживяването в две думи: БЕШЕ СТРАХОТНО!

Пет дни въобще не съм влизала в интернет. Неприятна подробност беше, че изкарах въпросната седмица с настинка, довела и до частична невъзможност да излизам навън, съответно да се развличам и да общувам офлайн. Това донякъде усложни задачата ми, но и ми даде възможност за един по-„чист“ анализ – седмица вкъщи без интернет.

Какви ужасии ми се случиха, като дръпнах шалтера на нета

Тази секция на статията е кратка.

Никакви.

По никакъв начин липсата на интернет не ме ощети, не ми навреди, не ме натъжи, не ме раздели или конфронтира с някого и прочие. Не пропуснах нищо значимо. Удивително, но не изпитах никакво психологическо страдание от това, че не съм в Мрежата. Напротив.

Някакви ползи от „извращението“ сама да се лишавам от интернет за цяла седмица?

Куп неща. Да речем, че са десет, макар че сигурно са повече.

1. Освобождаване на ума от негативизма
на социално-политическата информация. Включително отзвука й в социалните мрежи и блоговете. Със съпътстващото изчезване на различни вътрешни страхове и притеснения, които лесно се пораждат вследствие на новинарския поток. Ще пиша за това допълнително.

2. Повече фокусирано писане
Това си дойде съвсем естествено – като седнеш по навик пред екрана и нито можеш да си провериш имейла, нито да пазаруваш онлайн, нито да разглеждаш Фейсбук, нито да се задълбаеш в някакви дълги-предълги форумни дискусии, експоненциално нараства вероятността да започнеш да пишеш. Просто не ти остава кой знае какво друго за правене на компютъра.

Започвам да се замислям, обаче, как би изглеждала една седмица, ако изобщо не можеш да седиш пред компютъра. Или телевизора. Една седмица без екрани. Какво ли бих правила тогава? Сигурно ще пиша на лист, ще рисувам, ще запаля колата и ще отида на екскурзия, ще си закърпя най-накрая всички чорапи и скъсани копчета, ще отида да си платя данъка, ще се видя с всички познати, с които все си казваме „трябва да се видим“, ще си накупя куп нови дрехи, ще измисля сума ти нови игри с детето, ще седна да донауча чуждите езици, които стоят полунаучени… Започвам да събирам сили за такава седмица, това може да е дори по-интересно!

3. Значително освобождаване от диктата на чуждото мнение
През тази „постна“ седмица установих, и то доста неочаквано за себе си, че огромна част от времето ми в интернет е похабено в несъзнателно и контрапродуктивно търсене на одобрение от света – например, за моите статии, коментари, дейности в социални мрежи и подобни. Често търся в нета и информация, която да потвърди моята правота в дадена житейска ситуация. Дори изобщо да не приведа намерените данни като аргумент в спора, вътрешно съм доволна, че все пак „съм била права“ и добрият чичко Гугъл го е потвърдил. (А колко е добър и колко може да му се вярва…)

Е, така или иначе, невъзможността да извършвам гореописаните действия влияе много благотворно!

4. По-съсредоточено и приятно четене
Ако съм в Мрежата докато чета, редовно се изкушавам да проверя НА МИГА някоя странна дума, факти или нещо друго. Това нарушава фокуса ми до такава степен, че често изобщо не мога да довърша четивото си!

5. Enter the real world!
С много повече готовност и без протакане се залавям с дейностите си от „истинския свят“ – да изляза на разходка, да се занимая с йога или фитнес, да сготвя нещо „по-засукано“ (ако прекарам твърде много време в интернет някой ден, случва се и да гладуваме). Като цяло, денят ми без интернет е много по-изпълнен с истински неща, които после мога да посоча какви са били. Докато повечето дни, които прекарвам оплетена като муха в Мрежата, са някак изгубени – „Абе, четох нещо аз днеска, полезни статии едни, ама какво беше, много бяха, не помня. Но пък много пъти си проверих имейла – е, точно днес нищо не дойде, ама ако беше дошло, а?“

6. Като си сложиш бан за интернет, най-накрая разбираш от кое нямаш никаква нужда.

Установих, че има поне два големи сайта, в които съм прекарвала много (ама много!) време, и от които всъщност нямам никаква нужда и полза. И единият е Фейсбук.
Изведнъж видях, и то отвъд всякакво съмнение, че сайтове, чието място в живота ми не съм подлагала на съмнение, всъщност…нямат никакво място там! Ама никакво! И това нямаше как да го видя, ако не бях прекарала достатъчно време без тях.

7. Добрите стари филми, къде се бяхте скрили…
Тази седмица гледах повече филми. Ми да, при мен активното висене в интернет беше изместило дори гледането на филми и сериали – до такава степен ме е овладяло. Оказва се, че дори да не носи по-големи ползи, да изгледаш един филм е доста по-приятно и разтоварващо от това да разглеждаш Фейсбук, онлайн списания или някакви (ма ако ще да са прелюбопитни!) политически форуми в продължение на един час.

8. Повече мотивация за творчество
Отсъствието на интернет оставя добри възможности за съзерцание – намерих време и концентрация за творчески (в случая имам предвин артистични) неща тази седмица, например:

– написах някой и друг стих, а в последните десет години това ми се случва изключително рядко;

– осъществих малък дизайнерски проект, който отдавна бях запланувала но все „не стигах до него“ (защото бях на копмютъра, хехе);

– както споменах, писах доста повече…

9. Осъзнах се!

Осъзнах, че никак не е правилно да се каже, че истинският ми живот преминава на фона на постоянната свързаност с интернет. По-правилно би било да се каже, че самият ми истински живот минава като фон…на моето ползване на интернет. Може би ви е смешно, но това си е Голямо Осъзнаване, което може да има много позитивни последици, ако го използвам както трябва (което аз ще сторя).

10. Общувах повече и по-задълбочено с хората около мен.
Това няма да го коментирам, мисля, че е съвсем очевидно.

Очаквайте статията за Големите Персонални Интернет Реформи, които смятам да направя на базата на изводите от интернетната диета.

Ако усещате, че интернет пряко волята ви е отхапал голямо парче от живота ви, пробвайте и вие! Първо за 24 часа, после за седмица. Както гласи рекламата, „резултатите ще ви изумят!“