Как сами превръщаме себе си в жертва и как моментално да спрем да го правим – просто, лесно и чудесно

Каквото и да има в настоящето ти, прегърни го, сякаш именно това си желал. Винаги работи с него, никога – против него.

~ Екхарт Толле

Понякога имам чувството, че потъвам – неумолимо и неспасяемо, и дори не знам защо. Мисля си, че не е справедливо. Та аз съм такъв добър, умен и съвестен човек. Не разбирам…

Тогава сядам и разглеждам реакциите си. Понякога си мислим, че реакциите ни нямат голямо значение, че те са “предизвикани”, че са “просто така”. Всъщност реакциите са нещо много съдбовно. Те са обратната връзка, която даваме на вселената. Те са нашият, за съжаление масово неосъзнат, ИЗБОР за живота ни. Те са ключът, който превключва режимите.

Пояснявам. Има метафизични режими на живеене. Режимът на жертвата и режимът на властелина. Всеки може да ги включи или изключи в себе си. Описаното по-долу е моята простичка (надявам се) интерпретация на принципа за координация на намерението на Вадим Зеланд – руски метафизичен писател, когото горещо ви препоръчвам.

Режим на жертвата

Режимът на жертвата се включва от нашето недоволство. От нашето негодувание, оплакване, тюхкане. Въобще, всеки път, когато оценяваме настоящите реалии на живота си като негативни. Последиците от включения режим на жертва са ясни – ставаме постоянната жертва. Все ние се разболяваме и получаваме усложнения. Все ние си чупим крака на заледеното стъпало пред блока. Все нас ще съкратят. Все не ни провървява. Все ни обиждат и не ни оценяват. Все ни изоставят… Ми да – като на челото ти свети неонов знак “аз съм жертва”, цялата негативна енергия в света много лесно намира пътя си към тебе.

“Но аз ИМАМ основания да съм недоволен! И те СА реални!”

Да, и все по-реални ще стават. Аз не твърдя, че нямаш основания. Имаш. Ако пък случайно нямаш, можеш да си намериш – ето затова и най-богатите, най-талантливите, най-красивите си намират основания да са недоволни. Умението да си недоволен е изкуство – черно изкуство, което всеки може да овладее, независимо с какви обилни дарове го е обсипал живота. Черно изкуство, което те ослепява за благословията на света, която неизменно започва с това, че си жив, че дишаш, че си тук. И тази благословия далеч не свършва с това – но само, ако успееш да включиш режима на властелина.

Режим на властелина

Пребивавайки в този режим, ние преставаме да бъдем жертви и ставаме господари на живота си. Започва да ни върви, започват повече да ни харесват и обичат. Парите, които са ни избягвали и заобикаляли, отново намирят нашия адрес. Все по-малко пълнеем, все по-малко боледуваме. Попадаме на точното място в точното време. Парадоксално, филията ни почва да пада на НЕнамазаната страна… всеки път!

Режимът на властелина се включва от нашето доволство. Заявяваме недвусмисленото си удовлетворение от настоящото положение на нещата. “Счупих си любимата чашка, която си купих от Ниагарския водопад? Страхотно!” “Загубих сделката? Върховно! Това всъщност е страхотно за мене, по-добре не можех и да го планирам!” Звучи идиотски, но настоятелно ви съветвам да приемете този дребен идиотизъм в името на богат, здрав и удовлетворителен живот.

Благият режим на властелина се включва именно от мисловното “преобръщане” на инстинктивното ви недоволство, когато се случи нещо, което изглежда лошо. Няма недоволство! Забравете тази реакция! Винаги хвалете настоящия момент. Винаги го одобрявайте. Вярвайте му. И просто продължавайте напред.

На какъв механизъм действат двата режима? Не знам и, честно казано, почти не ме интересува. Нямате нужда от диплома за автомеханик, за да си карате колата, нали? Така е и тук. Бъдете експериментатор, проверете чрез проба, вместо да чакате президентски указ за истинност.

Безстрастният стрелочник

imgp0120Ако ще ви е по-лесно, представете си един влаков стрелочник, който е готов да ви запрати наляво или надясно. Такъв метафизичен стрелочник очаква всяка ваша реакция. Вие казате: “Уф, че гадно!” ЩРААААК! Стрелката е преместена и вие отхвърчате покрай него към още неприятности. Ако кажете обаче “Още по-добре! Чудесно!”, може да изглеждате идиотски за момент, но ЩРААААК! – стрелката се връща и вие отпрашвате към подобряване на живота и далече от неприятностите. Запомнете – стрелочникът не се интересува от вашия живот и вашите основания. Той се интересува само от вашата реакция. Няма нищо, което да ви оправдае пред него. Той просто НЕ ВИЖДА вашите проблеми и основания за негодувание. Не се мъчете да обясните – той не ви чува. Вместо това, управлявайте реакцията си – от първия възможен момент, в който се осъзнаете. Ако не успявате веднага в ума си, започнете поне с думите си.

Всъщност разбирането за механизма на тези метафизични режими извънредно много улеснява живота. Защото умовете ни са ограничени – те притежават знания, информация, аналитични схеми, но те не притежават мъдрост. Мъдростта е в полето на всеобщата интелигентност, мъдростта е и в тялото, което е антена за тази интелигентност. Мъдростта е в правилното протичане на енергиите. Именно потока на енергиите променя стрелочникът. И оттам нататък всичко се нарежда само. Или обърква, зависи.

Казваме си: “Колко неприятно се получи! Какъв кофти късмет!” И енергията потича в руслото на “Аз съм жертва, те ми го правят, от мен не зависи”. И така и става. Просто в момента, когато негодуваш, ти се настройваш на вълната на “някой друг ми го прави”. Естествено, ако някой друг го прави, то обикновено не е за твое добро. Той го прави в съответствие с негови си цели, на които ти се оказваш потърпевш.

Пуснеш ли обратния режим: “Може да ви изглежда всякак, но аз съм го избрал и ми харесва! Аз избирам! Аз водя!”, логичният енергиен финал на изречението е “и естествено в крайна сметка ще водя за своето благо!”. И няма значение как се е включил режимът в началото – дали с идиотизъм и нелогични реакции. Важното за вас е, че се е включил.

Още по-важното е, че вие вече знаете и разбирате технологията на превключването на стрелката… Включете си в експеримента и вижте какво ще стане.

Обожавам я, когато не рецитира

Често забелязвам типове мислене по отношение на децата, които много помагат да се разбере къде се коренят някои от проблемите ни като възрастни (е, не ни решават проблемите, но поне могат да ни дадат някакво разбиране, откъдето да се тръгне). Всъщност тези типове мислене (облечени в съответните типични реплики) не касаят само децата. Често мислим по абсолютно същия начин и за възрастните – за възрастните около нас, както и за себе си като възрастни.

Чували ли сте баби да казват: „Той ме представи отлично пред колежките ми! Направо ахнаха колко е галантен и как умно разговаря.“ Става дума за 3-годишно дете. Или пък: „И как се представи тя пред другата си баба? Беше ли умничка и сладка, както си знае?“

Тя е двегодишно дете!!!, иде ми да изкрещя. Слава богу, не знае, че трябва да се представя. Още не знае. И още не трябва да се представя пред никого, а просто да бъде себе си. И нека това да продължи максимално дълго, амин.

Я ми кажете, вие колко процента от времето се представяте и колко просто сте себе си? И не ми отговаряйте, че работата ви, роднините ви, социалната ви среда ви карат да спазвате определени правила на поведение и реч. Дори да е така, в огромен процент от случаите да „се представяш“  за нещо друго, е избор. Избор, който в социален план всъщност е не толкова фатален, но в личностен план е всичко. Познавам хора, които са направили доста категоричен избор да не се представят пред другите по някакъв определен, неавтентичен начин. Загубили са някои познати, спечелили са други хора и неща. Във всеки случай, уверявам ви, че никак не са затънали и не бих имала против да съм една от тях (ама не съм, защото от малка помня, че трябва добре да се представя, и не мога да спра да се старая).

Но най-горчиво и пагубно е, когато го правим с децата. Защото те обикновено, заради подчинената си позиция на по-малкия, на по-слабия, на все още зависимия, нямат избор, нямат възможността да направят избор – изборът да са самите себе си. Да, те се съпротивлявт – доколкото могат. „Рецитирай, маме!“ Не рецитира. „Не крещи като одран, Петре!“ Продължава да си крещи. „Кажи „БЛАГОДАРЯ“ на леля Миме – веднага кажи, не виждаш ли каква хубава кола ти е донесла, хайде, хайде де!” Иска да благодари, но някак…не му се обръща езикът по команда. Не му идва отвътре.

А и каква точно е стойността на формалната благодарност и признателност? Кое е истинско – това Петър да мърмори едва чуто: „Мерси много, лельо, за колата…“ и това, че племенницата ми, няколко ДНИ след като е промърморила формална благодарност, изтичва при мен и ми казва в ухото: „Аз си спя с тях, толкова ми харесват!“ И проблемът не е дали е харесан подаръкът или не, а че за нас, възрастните, по-важно от подаръка е да е предаден и приет „по правилата на семейната учтивост“. А от гледна точка на детето не е така и подаръкът си е важен и хубав сам по себе си, просто защотого има в ръцете ти, ах, как се появява магически от чантата на леля… И не са нужни церемонии.

Но на нас, възрастните, явно са ни нужни. И ние „посаждаме“ тази своя нужда с неясен призход, у децата. И тия церемонии малко по малко изместват живота. Нашия живот – истинския, пълнокръвния, дори безразсъдния и неуважителния понякога.

Затова искам да опазя детето си от старанието “да се представя” максимално дълго. За да може добре да усети какво значи да живееш истински – за себе си, за самия живот. Да го научи добре и да не може да го забрави лесно. Дори това да значи околните да не разберат какво надарено и добро дете си имам. Нека. Не ми пука. Обожавам я, когато не рецитира.

Интернет е досущ като живота, затова трябва да внимавам къде кликам и за какво мисля

Не стихва почудата ми от онова, което Световната мрежа знае за мислите ми.

Ето – разглеждам обувки с марка Camper, например. Хванали са ми нещо интереса, едни такива – завъртяни. После си влизам в имейла, а отстрани едно банерче ми светка и мига с Camper-и точно от интересните за мен модели! С цени, с доставка – с всичко! Моят номер са, мамка му! Разкошно! И малко плашещо – все едно някой те следи. Ааа, ама това е просто чичко Гугъл – няма да се сърдим, отдавна се познаваме с него (всъщност, сърдя се и ми е неприятно, но това е друга тема, пък и никой не се интересува от моето сърдене).

Понякога не е толкова хубаво, както с обувките – кликвам на две-три кървави новини в яхуу (човещинка, те затова ги поместват) и после не мога да се оттърва от такива новини! Не ми показват нито една позитивна или поне неутрална. Ужасена съм – разбрали са, значи, че съм кукундрела, която се опива от битови драми и семейно насилие! За баланс, бързо кликам дванадесет пъти върху новини за открития на НАСА, френските литературни награди и последната асамблея на ООН.

000

От блога на heartland.org. Автор или друг източник не е посочен.

Мрежата отдавна не е “една за всички”.

Всички живеем в собствени матрици, които сами сме си изградили с нашите непредпазливи кликове тук и там.

Понякога е съзнателно – аз така съм си настроила фейсбука, та мрънкачите и досаждачите все едно не са ми приятели – никога не виждам нищо, споделено от тях (те не го знаят, разбира се). За сметка на това благосклонно съм оставила да ме “спамят” хората, които всяка сутрин ми пожелават “Прекрасен ден!”, черпят ме с вдъхновяващи мисли, с покани за интересни събития и с интелигентни статии.

Често обаче, оплитането в някакъв лично твой пашкул, бил той добър или лош, дълго остава неосъзнато. Това, че е неосъзнато, не пречи на доброто или лошото, което сме допуснали до себе си да се връща като бумеранг и да ни чука по тиквите.

Така е и в живота.

Оставяме мислите си да се разхождат безстопанствено където ги повлече течението, а после се чудим, че в живота ни се натрисат неща, които уж не сме канили в него. Поканили сме ги! Поканили сме ги много, много пъти.

Поканили сме ги, когато сме оставили мислите си безпризорно да шляпат в блато от всевъзможни страхове. И не сме се и опитали да ги изкараме оттам.

Поканили сме ги, когато сме оставили ума си да изброява причини защо няма да стане, вместо начини как да стане.

Канили сме ги на всеки кръгъл час, когато сме си пускали новините, вместо да си пуснем нещо, за което знаем, че ни вдъхновява и мотивира – било то музика, силна реч или предаване за сурикатите.

И после – о, чудо – нещата не вървят добре! Ами как ще вървят, като вселената очевидно си има един голям чичко Гугъл, който е нещо средно между шпионин с дълъг, вечно душещ нос и безмилостен счетоводител, педантично държащ на отчет всички наши мисли, действия и състояния. Той не ни мисли злото, просто е малко глупавичък и смята, че ние действително искаме тези неща – иначе защо по цял ден ще се занимаваме с тях?

Защо наистина?

Ето защо: навик, възпитание, “всички така правят”, “не съм се замислял/а”. Ще прощавате, но тези отговори не са достатъчно основание да си съсипваме живота.

Когато гугъл ви праща на имейла информация как да удължите пениса си, ми дайте си сметка, че твърде дълго сте прекарали онлайн, потънали в тъжни размисли с линийка в ръката. Защо гугъл трябва да знае, че се притеснявате за пениса си, гърдите си и не-плоския си корем? Не може ли да знае, че се интересувате от предприемачески възможности, най-новите театрални постановки, 5-километрово тичане и Камино де Сантяго? Пениси не могат да се удължават, разберете го, а и да можеха, това много, много слабо щеше да помогне… Не търсете там.

В живота е същото – това, което изпращате, после се връща при вас – многократно. Затова вместо да разпращате на вси страни притесненията си, оплакванията си, недоволствата си, опитайте, ама наистина опитайте, да излъчвате благодарност, ентусиазъм и вяра.

Вселенският чичко Гугъл бди, така че следете от вас да не излиза нищо, което не бихте приели обратно с радост, умножено по 100.

 

Да имаме цел или да имаме мотивация?

“За да успееш, трябва да бъдеш по-мотивиран!”
“Нямаш мотивация за нищо? Гледай мотивиращи филми, чети мотивиращи книги!”
“И въобще, просто си стани от задника и действай! Какво си се разложил!”

Често разговорите на тема “как да се продължава нататък с живота?” се завъртат около мотивацията, като че ли тя е златно ключе, което на мига отваря всички заключени врати към щастието, успеха, любовта, славата и каквото там се сетите.

Мотивацията е хубаво и силно нещо, както ще видите и аз да твърдя по-нататък. Но за да можеш да се възползваш от каквато и да било мотивация, трябва да имаш цел. А зад целта пък трябва да стои важна причина, дълбоко вътрешно основание, което на ментално, емоционално, та дори и физическо ниво, ви тласка да се “прицелвате” към тази именно цел. Можете да смятате, че имате цел, която почива на истинско вътрешно основание, когато: 1) тя не ви оставя да заспите вечер; 2) кара ви да се събуждате сутрин; 3) това ви е приятно; 4) чувствате се истински живи.

За всенародно съжаление, да успееш да си поставиш Истинска, Великолепна, Лична Цел, да откриеш “своето дело”, се оказва препъни-камък за твърде много от нас. Затова и статиите от типа “Открий призванието си за 30 минути!” са просто ненормално много. И от моя тъжен опит, ненормално неефективни. Звучат добре, предлагат решения, тестове, впечатляват с логиката си… и накрая едно тлъсто НИЩО!

Когато мотивацията придобива смисъл

Разбрах, че на мен нещо все пак ми е помогнало да намеря път(ечка) към своите цели, когато мотивацията престана “просто да звучи хубаво”, а започна да се излива от мен във формите на някакви реални действия. Мотивиращите разговори, мотивиращата музика, мотивиращите мисли престанаха да влизат в мен и просто да угасват там. Те започнаха и да излизат от мен – преработени под формата на текстове, под формата на действия, под формата на предмети, под формата на думи. Точно тогава ме попитаха:

–  Е как можеш да ги слушаш тия кресльовци? И какво толкова те впечатлява в тия мотивационни клипчета, изрязани от филми и спортни мачове??

Ставаше дума за мотивационни оратори като Ерик Томас и Лес Браун и клипове-самоделки (не направени самоделно от мен, но направени самоделно от други хора) на фона на техни речи.

Ами, мога да ги слушам, ей пък на. Изпълват ме, разбирам ги и даже ме карат да размахвам юмруци във въздуха и да крещя: “I’m the One!!!” (само си го представете…)

След първоначалния шок от откритието, че не всеки усеща така тази действена енергия, си давам сметка, че, почти неусетно, съм извървяла някакъв път (ура!) към изясняването на моите цели и задачи и към отговора на въпросите…

… докъде мога и трябва да стигна в този живот?

                                                … с каква цел съм била създадена?

                                                                         … въобще, защо НАИСТИНА съм тук?

Ако човек е още далече от яснота по тези въпроси обаче, на него мотивацията, която по същността си е ракетно гориво, наистина не му служи. На такъв етап мотивацията ни звучи само като кресливо, налудничаво обвинение. Пада плоско и с тенекиено дрънчене в празно пространство. Ракетното гориво се излива в канавката, защото звездното ферари, което трябва да захрани, още не е пристигнало на бензиностанцията.

С реален риск да прозвуча като “кресливите мотиватори” ви казвам:

Вие, да, точно ВИЕ ТАМ сте звездно ферари!
Още не сте на бензиностанцията, но сте на път!
Още не летите към звездите, но сте на път!
Упорствайте по този път! Не се отчайвайте, когато изглежда, че нищо не се случва, не се спирайте, останете отворени.
Просто пробвайте нови и нови пътища и пътеки. Колкото е необходимо.

Така, и само така, ще дойде моментът, когато с почуда ще осъзнаете, че някак сте се качили на скоростната магистрала, летите между звезди и пречките, страховете, съмненията, оправданията, обвиненията летят толкова бързо край вас, че дори не ги забелязвате как се смаляват назад, в далечината.

Ако тази представа някак ви допада, четете нататък, за да намерите две прозрения, един план за действие и един безценен съвет, посветени на заживяването на целенасочен живот. В рамките на трийсет минути. Или на триста. Или колкото е необходимо. Нали се разбрахме – докато стане.

Вие вече сте това, което трябва. Вие вече разполагате с всичко необходимо.

Това означава, че смисълът на вашето съществуване, както и способностите да го осъществите, са си във вас. Винаги са били и винаги ще бъдат. Това, че вие по някаква (обикновено несъзнателна) причина сте си забранили достъпа до тях, не променя този факт.

Вашият “върхов живот”, онзи, за който дори не смеете вече да помечтаете, се базира на неща, които са ви вътрешно близки, които ви идват “отръки”. За замъгления съвременен ум те невинаги са видни. Сигурно е едно – онова, за което и с което сте дошли на света, винаги се е борело, мъчело се е някак да излезе и да се прояви.

А вие честичко сте го мачкали. Игнорирали. Обиждали. Заглушавали. Дори сте му се подигравали…

Аз винаги съм имала афинитет към писането. Дълги години обаче съм смятала писането (и по-специално моето писане) за НЕталант. И директно съм го отхвърляла – не съм го развивала, не съм го уважавала, не съм го правила, не съм го споделяла.

Има общоприети таланти и ако не считаме, че нашият е от тях, може перманентно да си го смятаме за НЕталант и въобще да не му отдадем дължимото, а без отдаване на дължимото, под формата на вяра и безбройни часове на работа, и най-изобилният талант не би успял да ни превърне в истинската, ослепителна звезда, която осъщественото човешко същество трябва да бъде.

Освен в обществото, извратената “класация на ценните таланти“ е и в нашите глави и там нанася най-големите си вреди. Например, за мен пеенето е 100 %-тов талант. Свиренето на инструмент не е толкова ценен талант. Статиите по икономически въпроси са виртуозен талант. Поезията не е кой знае какъв талант. Публичното говорене е талант. Утешаването на обезсърчените не е особено ценен талант. И така нататък.

Споделям тези мои виждания с тяхната компрометираща нелогичност, за да ви покажа какви номера може да разиграва дяволът в нас. Може би не става ясно, но аз първите таланти не ги притежавам особено, а вторите ги притежавам. Значи, дяволът в мен ми внушава, че всичко, с което щедрата вселена ме е надарила и ме е пратила да ползвам на тази земя, не са никакви таланти. И по-добре хич и да не ги ползвам! Камо ли да ги развивам. Ц-ц, абсурд! По-добре кротичко да си хленча в някой ъгъл за ония неща, които не са ми дадени. И така животът си минава…

Защо е толкова трудно

Има защо да сме благодарни и на дявола, който така упорито се мъчи да ни проваля, заблуждавайки ни за стойността на талантите ни и “криейки” целта ни от нас. Тази негативна противодействаща сила дава много по-дълбок смисъл и стойност на всяко постижение. Защото ако е много лесно, няма да ни е толкова хубаво. Ако е много лесно, няма да сме толкова щастливи, когато успеем, когато прозрем, когато надмогнем… себе си. Ако е много лесно, ще има много по-малко значение. Ако е много лесно, вероятно просто няма да си струва. ТРЯБВА да е трудно! Трябва да е достатъчно трудно, за да си кажем: “Вчера не можех да го направя, но днес съм по-добър от вчера, по-добър от себе си.” Както казва Антъни Робинс, пък и много други хора, пътят към щастието е един: постоянното развитие, личният прогрес. Дяволът в нас непрестанно ни дърпа назад, затруднява ни и ни предизвиква да се откажем (“Хайде, чеденце, откажи се, полегни тук и не мисли за тия работи, не виждаш ли, не става(ш)…”). Да се справим ВЪПРЕКИ това противодействие (което не щади и най-развитите и издигнати личности) прави победата пикантна и блестяща като парти с черен хайвер и фойерверки, а не блудкава като чорба в училищен стол. Нека тази терминология – “победа”, “фойерверки”, “надмогване” не ви подвежда – не става дума за болезнени амбиции, не става дума за “издигане в обществото”. Просто става дума за това да не умираме с музиката си вътре в себе си.

Но колкото и хубаво и успокоително да звучи мисълта, че талантите ти са си в теб поначало, и все се мъчат да се проявят, често се оказва МНОГО трудно да излъжеш дявола и да освободиш талантите и своето призвание от затвора им.

Между другото, длъжен си да го направиш. Изключително егоистично е да не го направиш. Не си ги получил, изобилни и така хубави, за да ги похабиш в някой скапан ментален килер, пълен с буболечки! Помисли затова – те са ти поверени и ти отговаряш за тях така, както счетоводителят отговаря за поверените му фирмени сметки. Това е ясно и красноречиво изразено от Лео Бускалия, мотивационен оратор:

“Твоите таланти са подаръкът на Бог за теб. Това, което ще направиш с тях, е твоят подарък за Бог.”

Какво може да се направи на практика, за да изскочат заключените неща?

Моят личен опит към момента сочи следното. Ако си зациклил, ако си се усукал в пашкула си, ако си “наникъде” и това продължава вече притеснително много време:

  1. Отвори се за нещо дребно, което “носи твоето име”.
  2. Започни да работиш по него.
  3. Преодолявай препятствията едно по едно.
  4. Не спирай.
  5. Бележи някакъв напредък всеки ден.

Пояснявам:

1. “Какво пък значи да носи моето име?” Ами трябва да намериш нещо, което никой друг няма да прави по същия начин. Нещо, за което друг не се е сетил. Нещо, в което ти си повярвал, дори да е дребно като нов вид острилка за моливи!

Защо да е дребно? Защото, когато си зациклил, съзнанието ти ужасено отказва да погледне към големите неща, които си дошъл да вършиш. Поеми си дъх. И по-големите неща ще дойдат. Сега просто упражняваш мускула. Действието, колкото и да изглежда дребно, държи отворено съзнанието. А когато вратата е гостоприемно отворена, гостите няма да закъснеят. (Нито пък крадците, ако излезем от фигуративния план😀.

2. Защо е важно веднага да започнеш? Защото, ако не започнеш веднага и експлозивно, ще паднеш в капана на свръханализирането и свръхпланирането и може въобще да не започнеш. Ще изскочат хиляда причини защо няма да стане, защо няма смисъл.

3. Защо едно по едно? Трябва да разбиеш задачата на малки части, за да не те стресира обемът й и неизвестните, и да избягаш. Почивай, когато е нужно, не прегаряй. Но на другия ден започни оттам, докъдето си стигнал.

4. Не спирай – това, мисля, е ясно защо.

5. Защо да даваш обет за ежедневен напредък – ами, нужен ти е, за да не попаднеш в капана на удобството и да си мислиш, че правиш нещо, докато всъщност си стигнал до едно ниво и отказваш да мръднеш дори и сантиметър извън твоята зона на комфорта. Това обикновено е нивото, след което цялата вселена експлодира и повече нямаш нужда от убеждаване.

Безценен съвет: споделяйте за плановете си само с други хора, които имат планове. Това не е съвет, а чисто злато и платина в буквена форма. Сериозно. Не го забравяйте.

Монолози на егото

Допускам, че в главите на животните обикновено се чува следното: “Слънцето грее. Ммм, приятно. Задуха вятър. Студено, мушкам се в дупката си. Какъв странен голям сив камък? А-а-а, не е камъъъък! Вълк е! БЯГАЙ!… А, загуби ме. Слънцето грее. Колко приятно.”

Мисля, че в главите им не се явяват мисловни вериги като тази например: “Този вълк, докато ме гонеше сутринта, сигурно си мислеше, че съм толкова смотан да не го видя отдалече, че заслужавам, напълно заслужавам, да ме изплюска. Ма наистина го заслужавам! И аз го съзнавам. Но все пак, той, вълкът, не беше прав. Не е етично да преследваш по-слабите. Другия път, ако имам кураж, ще му го извикам… отдалече. Та да му стане съвестно. Ако въобще има съвест, де – в което се съмнявам!”

Тъй като не съм животно (притежавам карта за Столична библиотека, каквито не се издават на животни и птици), случва ми да преживявам (или по-скоро преживям) разни истории в главата си по стотици пъти. И това някак си не са прекрасните случки и намерения, с които като цяло е пълен животът ми, а все се увъртат около следната триада: 1) какво лошо може да се случи, 2) колко са несправедливи хората към мене, 3) ама аз май-май си го заслужавам…

Примерно, пререкание с роднина, от което и двамата сме останали обидени и чувстващи се неразбрани и неоценени. Или професионална ситуация, в която съм се проявила, да кажем, доста смотано по своите стандарти и много ме е яд. Че и срам. Или дори нищо толкова значимо, а просто разменени на опашката в аптеката реплики с непознат хуманоид относно състава на инжекционния разтвор на витамин Це.

Тези случки моят ум ги взема и ги обръща в хиляда пози, абе, направо ги разчеква, разкоства и каквото там искате. Първо умът ми ми обяснява (а аз слушам, без да прекъсвам) как оня не е бил никак прав и как това е видно дори от марката на пуловера му, от номера на обувките му, от абитуриентските снимки на майка му… После се сещам какво е можело да кажа, от което онзи е щял да онемее, аз да спечеля безапелационно спора и той да се хвърли върху обувките ми със сълзи на разкаяние, усещане за собствената си низост (и моето тихо благородно величие). Плюс изобилни извинения. След това прекарвам известно време в блянове как, макар този сценарий с извиненията за съжаление да се е разминал, моят “опонент” все пак впоследствие тихичко си е дал сметка колко е бил не-прав и понякога страда от безсъние по тази причина, става от леглото, тихо пуши на балкона си и си мисли колко е бил не-прав и колко права съм била аз. Накрая, разбира се, се съмнявам дали изобщо съм била права и дали изобщо има прави хора в света. Но не се успокоявам, докато не заключа, поне временно, че да, има, и аз съм един от тях. Може би единственият. Е, след Буда. И след Христос. И след Ганди. И след професор Вучков. И така нататък.

Вчера седнах и сериозно се замислих откъде идва тази напаст с натрапчивото мислене на гадости, което, за да е още по-гадно, някак си привлича все повече гадости в живота ти. (Които трябва добрееее да обмислиш. И кръгът се затваря…) След като медитирах, отворих напосоки книгата, която четях и ето какво ми се облещи оттам:

“Да не забравяме нуждата на егото постоянно да се намира в конфликт с някого или нещо, за да поддържа усещането си за отделеност между “аз” и “другите”, без което то не може да оцелее.”
                                                                                                       – Екхарт Толле, из “Гласът на покоя”

Тоест, тия безкрайни вътрешни спорове са прийом на егото да нажежава несъществени или дори несъществуващи конфликти, за да ги превърне в огромни планини, които разделят и противопоставят хората. И това, че хората влизат във външен или вътрешен конфликт, не е най-лошото. Най-лошото е, че хората, манипулирани по този начин от егото, са ужасно, покъртително нещастни. И ужасно заблудени. Ние сме в заблудата да си мислим, че ни е необходимо да се защитаваме, да се доказваме, да се отстояваме, докато това всъщност е необходимо само на егото. Това е очевидно от факта, че това “отстояване” се случва във вътрешния ни свят и де факто не е никакво отстояване или самоутвърждаване (които са си важни, но са съвсем друга тема), а просто гъбясал, безцелен вътрешен монолог.

Така вместо да живеем своя живот по хубавия, изпълващ начин, по който той е предвиден да се живее, ние предоставяме тялото си, мислите си и душата си на егото – за да ни живее то нас, по своя си начин, за своите си цели. А тези цели, ще се съгласите, са малко мръснички (и то не в хубавия смисъл).

Добрата новина за всички, които страдаме от натрапливите монолози на егото е, че имаме абсолютен вътрешен избор и никой не може да ни насили да ги водим. Властта над тези монолози е наша, пълна и абсолютна. За разлика от реална конфликтна ситуация, която невинаги позволява да се оттеглиш свободно, винаги можем да изберем моментално да прекратим и да се сбогуваме с тези вътрешни монолози. И е хубаво наистина да е моментално, защото е по-лесно да се спрем в началото, преди инерцията да ни е засилила и напълно да сме се самозабравили.

Всеки път, когато уловя такъв монолог в съзнанието си, си напомням, че всъщност няма “аз” и “друг”, вкопчени в конфликт на живот и смърт, който трябва да бъде спечелен дори с цената на живота / покоя / душата. Напомням си, че това, което се вихри в ума ми, е просто егото, което се гърчи и извива в отчаяно усилие да канализира психична енергия за собствените си цели. Няма други хора. Няма реален конфликт. Няма обида, няма несправедливост, няма вина. Просто едно малко, самоотвержено демонче с огромно его, въоръжено с много дим и огледала.

Аз успешно отклонявам тези монолози с две прости техники. Сигурно има и други и ще се радвам да споделите Вашите в коментарите – за общото благо🙂. Когато последователно и сериозно не допускаш такива монолози, те престават „да се пробват“ – и ти се освобождава маса психична енергия и време за далеч по-продуктивни и положителни неща.

I.

Първата е техниката на Наблюдателя. Да се погледна отстрани и да видя как егото работи върху мен, обработва ме, боричка ме. Ако го направите, ще забележите, че в тази борба няма виновен. Вие не сте виновен, другият не е виновен. Всъщност, друг даже няма. Човек винаги среща… себи си. И в реалния живот, и в мислите си. Това използва и вашето его – да ви сблъска с вас самия в борба, при която няма как да спечелите. Егото знае, че така най-много ще се раздразните. Все пак, ние най-силно се дразним от онези, които носят собствените ни недъзи. Така че, отстъпете от тази борба, в която егото ви кара да се борите със себе си, да се поваляте и да се удряте. Вгледайте се в ситуацията и му кажете:

“Виждам те.”

То изчезва на секундата. А с него и конфликтът. В крайна сметка, упражня ли контрол над мисълта си, конфликтът и подобни на него конфликти магически изчезват и от реалния свят. Хората, които преди си срещал на всяка крачка – глупаци, скандалджии, досадници, мрънкачи, използвачи – просто престават да се явяват. Или престават да глупеят, да се гневят, да мрънкат. Често стават просто прекрасни. Истинско олицетворение на мъдростта, че

     когато промениш начина, по който гледаш нещата,
     нещата, които гледаш,
     се променят.

Но най-важното е, че с изчезването на демончето на егото у мен се създава едно съвсем различно психично измерение – на покой, лекота, усещане, че светът “е наред”, че вече не съм част от проблема, а част от решението.

II.

Втората техника е да се свържете с настоящия момент. Огледайте се около себе си. Какво наистина виждате – тук и сега? Едва ли е онзи глупав сценарий, който се опитва да превземе мислите ви. Вслушайте се в тялото си, без да оценявате. Свържете се с лекотата, която то изпитва, с болката, която то изпитва, със студа или топлината, които то изпитва, с въздуха, с който пълни дробовете му, с тежестта му, която тежи върху лицето на Земята. Направихте ли го? Забравихте ли зловредния бъг, който се опитваше да завърти старата грамофонна плоча в главата Ви? Аз го забравих…

И, разбира се, щом секнеш монолога, веднага отминавай към позитивни и конструктивни мисли, а още по-добре – действия! В противен случай – чакай егото много скоро пак „да се пробва“…

За саможертвата и ползата от яденето на торта

От известно време ме занимава въпроса за саможертвата. Примерно, трябва ли един родител да се жертва да изяжда всички торти и шоколади, попаднали в полезрението му, за да може наследникът му, лишен от порочно-сладки изкушения, без задъжки да си хрупа така полезните морковчета и орехови ядки.

Но тъй като днес не ми се пише за хранене, ето ви един различен прочит на саможертвения въпрос. Като цяло, думата “саможертва” звучи грандиозно, страшничко и изпълнено с достойнство (за почитателите на А.А. Милн – като “Пух, ще можеш ли?”). Като нещо от роман за партизани и ятаци (тази алюзия може да не е разбираема за най-най-младите читатели, ще прощавате). Обаче, най-масовите и значими саможертви се случват именно в този момент. Около нас, тихомълком, непризнато, несъзнато. Те се случват на нашите родители, на продавачът в магазина, който ни подава хляба, на колежката, с която делим едно бюро, и… на нас самите. По-глобално погледнато, и на нашия народ в съвкупността му. И на други народи също.

“Ъ-ъ-ъ…За какво точно става въпрос??” (Тук уважаемият читател се чуди дали да кликне на хикса горе вдясно или да се самопожертва да чете нататък с надежда да види някакъв проникновен смисъл. Какъвто, разбира се, ще намери! Чети смело!) 

quote-George-Bernard-Shaw-self-sacrifice-enables-us-to-sacrifice-other-people-103644

За ежедневната, “баналната” саможертва

Всеки има по една позната, за целите на настоящото изложение да я наречем Таня, която е най- (ама най-най-) усърдната служителка, съвестна до неприличие, никога не си тръгва преди шефа (макар често сама да няма представа защо), поема всякакви задачи, поема еднолично и всеотдайно грижите за възрастните родители, отдава се изцяло и на децата си, мъж често липсва в картинката, защото е отдала всичко насам-натам и за евентуален мъж не е останало…

Обаче… въпреки потресаващо благородната жертва на личния живот, на личните желания, детето е хулиган, повтарач, оставач, пиянде. Благодарността на възрастните родители за пълното обгрижване се изразява, както винаги, в смразяващи критики и унизителни внушения. Благодарността на шефа е… ами, благодарността на шефа. Заплата за оцеляване, бонус за ободряване, плюс бащинско потупване по рамото за всичко останало.

Всеки има и по един познат, за целите на настоящото изложение да го наречем Дамян, който е всеотдаен съпруг и баща, хем работи по много за издръжката на семейството, хем се грижи активно за децата и жената – и това при положение, че не е фамозно богат по рождение и изнася всичко на собствените си рамене. Обгрижва и търпи какви ли не роднини, които, неизвестно защо, са убедени, че нещо им е “длъжен”. И той търпи – в името на любимата, в името на семейството, в името на цивилизованите отношения.

Обаче…за неговите, персоналните, съкровените мечти така и не остава нито време, нито сили. Неговата личност се влива и изгубва в тези около него – скъпи на сърцето му хора, но имащи нужда не толкова от неговата жертва, колкото от неговия пример – да видят една независима личност, която отстоява и осъществява мечтите си, която уважава и обича себе си – за да могат и те да се научат да живеят истински, да отстояват и осъществяват себе си, а не на свой ред да се превърнат просто в хранителна тор за други хора, които или няма да заслужават жертвата им или няма да имат нужда от нея…

Та, ето ви я “баналната” саможертва в името на другите – много обичана през тоталитарния период, много преекспонирана във всякакви контексти навсякъде по света – защото на много хора и държавни системи е “удобна”. Удобно е околните да вярват, че са ти длъжни. Удобно е да ги убедиш, че трябва да слагат твоите нужди пред собствените си.

Вмятам: Да, ама не! Всъщност нито е удобно, нито е някому изгодно. Както се вижда от горнита два съвсем произволни примера, тази саможертва в края на краищата не носи нищо положително дори на онези, които привидно „се възползват“. Дори в най-чисто практически, да не говорим в кармичен смисъл. Ситуацията е lose-lose.

Драмата на тази саможертва е скрита, но осезаема, болезнена – една преждевременна душевна смърт, може би по-страшна и вредоносна от физическата смърт. Да закриеш с тялото си любим човек (или дори непознат) от куршум е, да речем, е драматично, трагично, благородно, донякъде, но не е толкова масово и съответно значимо за човечеството, колкто да умираш вътрешно, всеки ден по малко, незабележимо и тихомълком, уж в полза на тези, за които се жертваш. А тези жертви са милиони. Може би милиарди. Няма статистика. На никой не му пука. Но са около нас, навсякъде, можете сами да си направите статистика като огледате обкръжението си. И тази статистика ще е ужасна. Това е едно от нещата, които правят тази тема толкова важна.

Защо се самопожертваме така често и с такава готовност?

Не се ли сещате? За да избягаме от поемането на отговорност.

Отговорност за щастието си, отговорност за мечтите си, отговорност за живота, който не е даден, за да бъде изживян напразно. Когато ние се жертваме, получаваме едно очарователно утешение – „ама щяхте да ме видите вие, ако не се бях жертвал/а за децата, за мама, за Пенка…“ Еми, ако, като мене, сте някъде около средното умствено равнище, в един момент непременно ще ви лъсне, че това изречение е пълен bullshit. И че винаги вътрешно сте го знаели и че много ценно време сте си утрепали. Не бягайте от тази яснота прекалено дълго, защото в един момент ще умрете – след мъчителни десетилетия на кофти живот и болезнени, прошити с бели конци самозаблуди. Нека да не стигаме дотам.

Децата и саможертвата

А замисляли ли сте се някога каква точно полза носи за децата родителската саможертва (много чест, направо обожаван вид саможертва)? Когато родителят жертва личните си желания, значими мечти, здравето си, чувствата си? „Ползата“ е, че детето на свой ред се научава прекрасно как да бъде жертва – драговолна или протестираща, но все така жертва.

Защо, за Бога, бихте искали да научите детето си на това??

Но пък, както желаете.

Ако искате детето ви да е пионка на безскрупулни хора – партньори, шефове – бъдете вие пионка…на детето си, на партньори, на шефове.

Ако искате детето ви да е болнаво, небрежно към здравето си, жертвайте своето здраве заради детето си! Недоспивайте, не търсете помощ, дояждайте остатъците, яжте нискокачествените храни, ядосвайте се заради грешките и проблемите на детето си до полудяване, карайте се заради детето.

Ако искате детето ви да е с ниско самочувствие и самоуважение, бъдете и вие с такова, моля! Непременно му покажете, че мама / татко нямат личен живот и интереси, които да имат каквото и да било значение! Внимавайте да не си създадете някакви стремежи, хеле пък да ги следвате с постоянство!

И обратно:

Ако искате детето ви да е щастливо, не загърбвайте своето щастие под благовидни предлози.

Ако искате детето ви да осъществи своите мечти (а колко е сладко това!), не прибирайте вашите в най-долното чекмедже на най-скрития шкаф в най-забравената и тройно заключена таванска стая… Напротив, изживейте ги, бурно, невъздържано, пълнокръвно, с риск, със страст. Детето ви има нужда да види това!

Ако искате детето ви да обича и да е обичано, а вашият брак е непоправимо нещастен, разведете се, за Бога!

Ако искате детето ви да има хубав живот (в най-хубавия и небанален смисъл на думата – осъществен живот, радостен, пълнокръвен, с усещане за мощ, без съжаления), никога не загърбвайте вашия собствен живот с фразата: „Остави ме ти мене, аз съм бита карта. Гледай себе си!“

С две думи, не приемайте в своя живот нищо по-различно от най-доброто – включително и от страна на детето си. Давайте най-доброто, но и очаквайте и изисквайте най-доброто за себе си. Подарете му ТОВА.

Децата и неизживените родителски животи

Нищо не оказва по-силно психологическо влияние върху средата и особено върху децата от неизживения живот на родителите. ~ Карл Юнг

Има ли психологическа мъка, сравнима по ефект, интензитет и дълготрайност с тази на детето, което трябва да изживее неизживения родителски живот? Има ли по-лоша “употреба” на детето, на личността, отколкото като средство за поправителен, като костюм, който да носим при “втория си шанс” на сцената?

Имам една приятелка, която прекара детството и юношеството си пред пианото, за да осъществи мечтата на родител, който май просто е имал нужда от свое собствено пиано. Още не е успяла да осъществи мечтата „както трябва“. Защото нещата просто не стават по този начин. Още по-лошото е, че под тежестта на чуждата мечта не успява да формулира своите собствени мечти. И става поредният родител, над който тежи нещо неизживяно.

Друго талантливо дете има лошия късмет да се самозабравя от щастие не другаде, а в баскетбола. Обаче спортът се оказва извън списъка на “приемливите таланти” на неговата майка. Този тип самозабравяне тя и като цяло не го разбира. Тупкането на някаква си там топка й се вижда направо вредно, особено на фона на другите перспективни неща, които може да постигне детето. А то, привиден бунтар, всъщност угодливо се отказва от шансовете си, услужливо се контузва и саботира тялото си – тази превъзходна машина за кошове, която е създадена специално за това, най-вече за това. Докато накрая “излезе от играта” – почти с облекчение, че се слага край на този мъчителен  конфликт на представи и желания. Едно облекчение, перверзно избило в центъра на една непризната трагедия от най-истинските.

Е, и на мен не ми е било лесно, какво си мислите, с най-общото, но категорично изискване, че “трябва да стана нещо голямо”. Чесах се по главата десетки години какво ли ще е туй животно, голямото… Слон? Хипопотам? Пфу… Да ми бяха връчили една омразна цигулка или нещо подобно, та да знам на какво да си изливам негодуванието. А сега не смея да стана нищо, да не би случайно да стана онова, голямото. И без да ща, да угодя на това омразно мъгляво очакване, което ме е притискало толкова години.

Вмененото задължение да осъществяваш чужди мечти дори не е най-лошото. Най-лошото е, че, по примера на родителя, детето се научава как буквално да малтретира своите истински, лични мечти. Да ги натиква в миша дупка, да им “смачква главите”. Научава се как да ги изтъргува срещу неясната компенсация да изкара 60-70 години на този свят в “невдъхновен, но честен труд”. Да ги “отложи”, докато се появи негово собствено отроче, за което да се надява, че ще ги приеме като свои.

Гадно звучи, нали? И вярно. Все още не е късно да се спрем. Хайде повече да не товарим децата с нашите неизживени мечти. Единственото, което ще постигнем, е просто да ги смажем. Крайно нежелателно, смятам.

Вместо това, нека започнем, макар и с бебешки стъпки, да си осъществяваме мечтите. Всеки за своя сметка.

– Еее, как да започна сега да изучавам музикалния инструмент, за който толкова съм мечтала? На колко години ще съм, когато най-накрая се науча??

Може да те изненада, но ще бъдеш на точно толкова, колкото и ако не започнеш да го изучаваш. И независимо кое избереш, този момент ще дойде по-скоро, отколкото очакваш.

Моята близост с музиката минаваше през поредица учители по музика, които дори не ме учеха на музика, а на ноти, постановка и прочие необходими и досадни неща. И все пак, все пак, музиката се събуждаше и настаняваше в сърцето ми все повече и повече, всеки учител беше с нещо по-добър от предишния, по-сърцат, започвах да се уча и на истинска музика. И, както явно често се случва, в буквално преломния момент взе, че цъфна ей тази родителска забележка:

– Колко точно си въобразяваш, че си талантлива? Никой от семейството не е музикант. Може и да можеш нещичко”, но това не е сериозно. Не се задълбочавай.

Веднъж един възлюбен ми каза подобно нещо по отношение за връзката ни. В първия случай моментално забравих за китарата си, а във втория – моментално забравих за този възлюбен.

Виждате ли – неосъзнатият човек е слабо същество – пада при първия повей на вятъра. Тези тестове не ги издържах. На момента ми се видя по-лесно да тропна с краче и да се фръцна обидено и наранено, а цената я осъзнах след години. И тя не беше за този, който ми е направил забележката. Цената се заплаща – и винаги ще се заплаща – от личния ми фонд “Щастие”.

Сега, двадесет години след този случай, музиката полека се завръща в живота ми. Стъпка по стъпка, смелост по смелост. Чрез мене. Не чрез дъщеря ми. Все ми е едно дали тя ще стане мини-Моцарт. Или мини-Мадона. Това е нейният живот и аз не мога да го изживея вместо нея. Нито пък тя може да изживее моя неизживян живот вместо мен.

Безпредметно е да го искам, да го очаквам, да се надявам.

В децата няма надежда.

И това, вярвайте ми, никак не е лошо. Лошото е неразбирането му.

Затова задачата ми днес е „просто“ да връщам себе си към сърцето си, което изначално съдържа толкова много музика. Себе се.

Много мразя задължаващите изречения – “Ти задължително трябва това, длъжен си еди-какво-си…” Предизвикват ме да направя точно обратното. Затова, с ясното съзнание, че може би ви предизвиквам, ядосвам, настройвам зле, казвам:

Ако има нещо, което сте просто длъжни да направите, това е то.

Това е, което храни душата и ражда всичко останало – обичане, съзидателност, смелост, устойчивост и твърдост. Изкарайте от килера онова, неизживяното, потиснатото, и проявете смелостта да започнете да го изживявате. Първо по малки начини. А после, ако го гледате с нежност и любов, то ще расте.

И ще храни цялото ви същество.

Далеч, ама далеч по-надежден начин за благоденствие на вас и вашите деца, отколкото да станете задкулисен водач на тъжен мъпет, който след години ще ви ненавижда…

От yalerecord.com, а оригиналният автор за съжаление не ми е известен.

От yalerecord.com, а оригиналният автор за съжаление не ми е известен.

И така, изживели ли сте живота си, ама наистина?

Не?

И сте на възраст? Нищо не може да се промени вече за вас, твърде сте стари? На колко сте? На 40? На 50? На 60? На 70?

На … (място за попълнване на годините).

В такъв случай, ето ви изненада: не съм чула да е забранено на хората на тази възраст да пеят (дори публично), да започнат да се учат да свирят на инструмент, да ходят на курс по чужд език, да учат в университет, да се катерят по планините (всъщност на Витоша има толкова много пенсионери). Не съм чула да им е забранено да регистрират фирма, да правят дизайн на шапки, на уебсайтове, да реставрират ретро автомобили, да пишат стихове, разкази и романи. Не съм чула да забраняват на пенсионер да отиде в бежански лагер да се занимава децата там, да ги учи на български, да ги учи на плетене, на музика. Но пък съм чувала за пенсионери-маратонски бегачи, сърфисти, пътешественици… И въобще за всякакви гениални хора, които са се преоткрили на по-късна възраст. Дори за себе си все още не съм напълно изгубила надежда.🙂

А може би никое от изброените неща не би ви изпълнило?

Тогава, хайде сега да напишете какво би ви изпълнило! Ето така:

В идеален свят, в който не трябва да отговарям на ничии очаквания, освен на моите собствени, това, което наистина би ме изпълнило е да ………………………………………………………………………………………………………….

………………………………………………………………………………………………………………………..

Браво! И сега, направете една мъничка стъпка – намерете в интернет някакъв курс или учител и се обадете. А може би вашата мечта е твърде екзотична, за да има курс? Слабо, доста слабо оправдание – днес има курсове по всичко. Ако няма курсове, има форуми, общности, тайни съобщества… Просто се огледайте – често това, което ви трябва, се появява само – почти по вълшебен начин. Винаги е било там, и е чакало с надежда да погледнете към него. Съкровищата лежат край пътя – там са си, винаги са били. Трябват ни само очи за тях.

Та, информирайте се за някой курс по темата. Пък се и запишете. Поемете този малък риск. Запътете се, без да го обмисляте много, към магазина за инструменти (музикални или градинарски. Или някакви други.). Поразпитайте, един вид… Намерете местна среща на някакви ентусиасти, с които да споделите идеята си и да намерите подкрепа от хора като вас. Какво толкова може да стане? Преодолейте се веднъж, да му се не види – струва си!

МНОГО важна бележка!

Не споделяйте НИЩО по темата с майка си, със съпругата си, с вуйчо си или с най-добрия ви приятел, ако виждате, че те са погребали сума ти мечти (винаги страшно ясно се вижда, дори с просто око) и с готовност ще погребат наново и вашата. Внимавайте с мечтата си, обгрижвайте я, пазете я от слани и зли очи. Тя е крехка, нежна, тя се нуждае от родителската ви защита, за да стане силна и непоклатима. Понякога и най-малкият удар от най-близък човек е достатъчен на мечтата, за да се шмугне обратно зад кулисите и, ако хич нямате късмет, този път може да е завинаги.

Не нося детето ми като костюм, не искам да ме представя, не очаквам да намеря щастието си чрез него. Щастието е лично дело. Толкова лично, че не включва дори най-най-близките. И със сигурност не включва децата, които, противно на общоприетото мнение, всъщност не са бонбонки с пълнеж “щастие”, нито пък “вторият възможен наш живот”.

Аз, разбира се, мога да натоваря детето си със смазващи очаквания и да го пратя да изживее неизживения мой живот. Но дори в редките случаи, когато с цената на личното си щастие детето успее уж да “случи” неслучения мой живот, то това пак няма да е моят живот. Моят живот ще си остане неизживян, а съвместно с детето ще сме платили една много висока цена за… дим и огледала.

Не си струва.